Старецът
Порфирий ми каза един ден: „Понякога идват при мен момчета и девойки.
Бедните деца, какво ли не са направили, извършили са всички плътски
грехове, но аз ги обичам.“
Старецът не оправдаваше делата на децата;
определяше ги като плътски грехове, но същевременно ги обичаше като
скъпоценни души, „за които умря Христос“. С любовта си той ги привличаше
като магнит и постепенно ги изцеляваше от тяхното идолопоклонническо
отношение към тялото. Това бащинско поведение на стареца беше погрешно
схващано от някои консервативни пуритани, които се оплакваха от него, а и
от някои безотговорни прогресивни хора, които пък го почитаха заради
същата причина: че уж старецът „толерира“ плътските грехове. Те не
разбираха, че грехът не се побеждава нито с нетърпеливото осъждане на
грешника, нито със задължителното легализиране на падането в грях.
Старецът се бореше ефикасно с греха, като
обичаше грешника и като му помагаше в осъзнаването на отговорността за
греха му, а и като го окуражаваше да се промени в Христа – и от вината
да стигне до покаянието и прошката, както и да заживее нов живот в
Христа.
Той обичаше да води душите към обновен живот, а не да ги измъчва с миналото им.
