18 януари 2020

За "ползите" от вероучението - игумен Никон Воробьов




   Батюшката разказваше, как са ги учили в училище на Закон Божий, на вяра: карали ги да преразказват свещеното Писание без каквото и да е приложение към практическия живот, да зазубрят текстове, без да вникват в смисъла им, да заучават само с разсъдъка си догматите, заповедите и фактите от историята. В цялото преподаване не се чувствувало никакъв живот.   
  Преподавали християнството само външно, в най-добрия случай „научно“ и по този начин съвсем убивали духа му у учащите се. Християнството се изучавало като страничен, външен обект, който трябвало да бъде изучаван само защото така е решено, а не за да бъде то ръководство за нов живот според Христа.
  Преподаването, като цяло, се водело дотам безжизнено и схоластично, че уроците по Закон Божий се превръщали във време, което човек просто трябва насила да претърпи — „време за насмешки и кощунства“. По този повод батюшката често казваше, че тъкмо затова най-злите безбожници са излизали от стените на духовните училища.
  Явно е, че при такова преподаване, юношата действително не е могъл да знае какво да стори, за да наследи вечен живот. В същото време той не е могъл да се задоволи с голото, разсъдъчно, „интелигентско“ признаване на Божието битие.


О. Никон казваше още, че руският народ е обърнал гръб на вярата си толкова леко след революцията, тъкмо защото всичкото му християнство се е състояло в изпълнение почти изключително на външни предписания: да се поръча водосвет, молебен, кръщение, да се запали свещ, да се даде за помен, да не се яде блажно през поста. Християнството се превърнало за народа в някакъв набор от църковни обреди и обичаи, народът почти нищо не знаел за борбата със страстите, защото рядко някой го е учил на това. Пастирите пасли повече себе си, отколкото паството си. Ето защо веднага щом казали на народа, че обредите са измислица на поповете и заблуда, мнозинството лесно престанало да вярва в Бога, защото за него по същество Бог е бил обред, който трябвало да осигури един добър живот. Ако пък обредът е лъжа, тогава и сам Бог е измислица.

11 януари 2020

Униние - Александър Шмеман



Състояние на униние. Не лично - "лично" аз мога смело и безусловно да смятам себе си за рядко щастлив човек: семейство, деца и т.н. Унинието ми е по отношение на Църквата, на нейното състояние, на моята дейност. Струва ми се, че ставам "алергичен" към тази църковност и тази религиозност, които пълнят Църквата и църковния живот, и които все повече и повече ми изглеждат най-дълбоко извращение на християнството и на православието. Между другото, само до това се свежда и в това се състои цялата ми "дейност", засмукваща ме с безкрайни позвънявания, писма, разговори, събрания. Но всичко това е вън от истинската реалност - от Бога и човека, от света и живота. Душата буквално плаче за друго. И едно униние от факта, че не виждам никакъв изход от това. Да напусна? Но къде? Аз не мога да напусна Църквата, тъй като това е моят живот. От друга страна, оставайки в това положение, в което се намирам, аз не мога да ѝ служа по начина, по който разбирам това служение. Аз вярвам, че в православието е и истината, и спасението, и изтръпвам пред вида на това, което предлагат като православие, от това, което обичат и живеят, и в което виждат "православие" самите православни, че дори и най-добрите и безкористни сред тях. "Спаси себе си и около теб ще се спасят хиляди". Но нали всеки трябва да се спася по свой начин, нали спасението на всеки е в изпълнението на онова, към което е призван, Какво става обаче, ако самите условия на живота не позволяват това именно спасение? Ако цялата ти дейност се свежда до едно постоянно отричане на онова ниво, на което единствено спасение е възможно?

"Дневници"
23 Януари 1974г.

26 декември 2019

Отричам се от тебе, лукав свят!

Лукав свят


  Колко привлекателен си ти, свят! Но не е възможно да притежаваме красотите ти истински, защото ти си сънна мечта, ти си нищо. Затова се отричам от тебе, лукав свят.
  С почуда гледах красотите ти и това, че удоволствията и забавите ти така бързо преминават и изчезват; и се отричам от тебе, лукав свят.
  Величествена у привлекателна е украсата ти, великолепни са одеждите ти, но преминават като бягаща сянка. Отричам се от тебе, лукав свят.
  Страхувам се от теб свят, защото, ако те обичам, ще бъда подложен на осъждане, а и да те оставя, ще бъде страшно. Отричам се от тебе, лукав свят.
  Ето, който встъпва в тебе, за да придобие нещо за себе си, отнася само бремето на греховете; защото твоето богатство и дните ти са дим. Отричам се от тебе, лукав свят.
  Горко на човека, който те обича и позволява да бъде уловен от твоите примки и мрежи; защото погубва душата си, а теб не придобива. Отричам се от теб лукав свят.

22 септември 2019

Господ мой и Бог мой

https://www.instagram.com/robert_e._jackson/



Всички мъже и жени жадуват за Бог. Тази жажда обаче, е доста често замаскирана или погрешно тълкувана, но факта си остава:  жаждата за Бог съществува. На всеки един човек му се иска да извика „Господ мой и Бог мой”, но този вик е удавен в морето на съмнение, неподчинение; притъпен е от болката на всекидневието, както и замаскиран от посредствените удобства в живота.

Тогава става нещо – дума, случка, сън – и изведнъж се появява усещането за невероятна Благодат, смайващо Желание, предизвикателна Надежда и решителна Вярност. Усещането обаче, само по себе си не е достатъчно. Занемарено, то се превръща в религиознен сантиментализъм или романтични хленчения. Или по-лошо, втвърдява се и се превръща в патриотично високомерие или фарисейско снобарство. Ролята на свещеника е да пренебрегне всички субективности и идеологии, и да излезе на открито като назове това усещане със истинското му име: Бог.


Юджийн Питърсън

18 август 2019

Не искам да бъда в света!

Не искам да бъда в света! Не искам да му се подчинявам! Не искам да вземам никакво участие в служенето му! Не искам дори да го виждам!

Но той отвсякъде ме преследва, насилствено се втурва, представя се на погледа в очарователна красота, разслабва ме, уязвява ме, поразява ме и ме погубва. Самата аз, постоянно носейки и държейки в себе си началото на самозаблудата и измамата, вложени в мен от греха, продължавам да се прелъстявам от света: ненавиждайки го, неволно се увличам от него и жадно пия неговата отрова, дълбоко забивам в себе си стрелите, пускани от него в мен. Обръщам тъжен и изпитващ поглед от света към самата себе си. В себе си не намирам нищо утешително. В мен кипят безчислени греховни страсти! Аз непрестанно се осквернявам с разнообразни съгрешения: ту ме мъчат гняв и паметозлобие, ту чувствам, че горя от пламъка на любодеянието. Кръвта се вълнува, въображението се разгорещява от някакво действие, чуждо и враждебно на мен - и виждам стоящите пред мен съблазнителни образи, увличащи към мечтанието на греха, към услаждане с пагубни съблазни. Нямам сили да бягам от съблазнителните образи: моите болезнени очи неволно, насилствено се приковават към тях. И нямам къде да избягам!

02 август 2019

Странник

"Boy and Sheep Lying under a Tree" Henry Ossawa Tanner, 1881

Отде идваш Ти? Къде постоянно живееш?
Где бе досега? Защо досега ме остави
самотен, сирак, в нищета, във ужасната смърт?
Сега Те познах и познах, че такъв съм без Тебе -
без Тебе съм в бедствие, хвърлен пред тъмния ад,
в дълбока безизходна пропаст. Недей ме оставя!
Не мога без Тебе! Оставиш ли ме, пак ще падна
до адските двери, пак в пропаст,
пак в непоносима и неизразима беда.

Ти идваш – не Те виждам как;
Виждам, че си дошъл, но не с плътски очи, а усещам!
Не ми даваш време и начин да мисля: "Ти кой си"?
Неочаквано се появяваш в душата, о Невидими, Непостижими!
С неизказана тихост и недоловимост, но с властта и мощта на Творец
ти променяш изцяло човека: изменяш, наново твориш,
пак съзиждаш и обновяваш сърце, ум и тяло!
Ти, Силний, влизаш в дома,
връзваш мощния враг, похищаваш домашната утвар -
похищаваш я не за погибел – за мое спасение!
И домът и домашната утвар – съдини
бяха Твои преди; за Себе Си Ти ги устрои.
Те – умът ми, сърцето ми, тялото ми – моят дом и съдините в него
се предадоха после във горестен плен
сами на жестокия хищник.
Те – умът ми, сърцето и тялото ми -
досега действаха под властта на жесток господар.
Ти дойде; те минават под Твоята власт,
под светото, блажено влияние Твое.

Двусмислеността на ума


"Двусмислеността на ума /"надмеността"/ и неговата главна функция - анализът. В този умен анализ обикновено всичко е вярно, но като цяло той е почти неизбежно тъмен, разрушителен и плосък. Умът познава само едно измерение. И поради това този анализ в крайна сметка - и колкото и това да е страшно - съвпада с анализа на дявола. В него всичко е вярно и всичко е лъжа. По отношение на този ум не само поезията, но и богословието, и всичко останало трябва да бъдат глуповати, тъй като умът е носител и разсадник на гордостта в човека, тоест на онова, което го е довело до падението.....
Означава ли написаното по-горе "апология на глупостта"?
Не, тъй като в нашия паднал свят глупостта също е от дявола и също е гордост. И нещо повече - в пределите си тя по някакъв начин съвпада с ума. Неслучайно в нашият свят глупавите преуспяват не по-зле от умните, а често и повече. И това е така, защото това, което ние наричаме глупост, е всъщност разновидност на същия този наш паднал ум. Всъщност умът само изглежда "умен". Докато в действителност неговата глупост е замазана, замаскирана от "анализа", тоест от умението да привежда, така да се каже, в порядък мисълта, идеите, фактите, да представя глупавото като умно.
Какво, "умни" или "глупави" са били хора като Маркс, Фройд, Хитлер, Сталин? Или пък Набоков, Харнак, Валери, Андре Жид, Хемингуей и т.н?
В крайна сметка по отношение на главното са очевидно глупави. По отношение на неглавното обаче те са умни. В падналият свят това е грандиозна - и повтарям това- демонична операция по замаскирането на основната и "съществена" глупост, тоест гордостта, чиято същност е в това, че бидейки глупост -тоест слепота, самоизмама и низост, тя "хитроумно" се предстявя за ум.
Това означава, че в света си противостоят един на друг не умът и глупостта /те са "заедно", те се предполагат взаимно, вкоренени са едно в друго/, а умът -глупост, тоест гордостта и смирението. Смирението е божествено и затова преодолява и побеждава и ума-гордост, и глупостта -гордост."
Шмеман - "Дневници"