Автор: Борис Маринов
Като трета голяма тема в „Дневниците”, поне според мен, може да бъде посочен светът на политическите идеи, „лявото” и „дясното” и тяхното взаимно отношение към и с
християнския светоглед. Противно на често натрапваната препоръка, че
истинският християнин трябва да стои далеч от света, о. Александър
проявява жив, действителен интерес към случващото се както в собствената
му държава (САЩ), така и навсякъде по света, особено в бившия Съветски
съюз. Наблюденията и отсъдите му по отношение на „лявото” и „дясното” и
въобще на света на голямата политика са не по-малко честни и правдиви,
отколкото и тези за църковната съвременност, в която живее. Те са
всъщност взаимно свързани. Едновременно живо интересуващ се от
съвременния свят в цялото му многообразие обаче, той през цялото време
остава на първо място верен на своята църковна идентичност и е дълбоко
необвързан с нито една политическа програма. При него отсъства каквато и
да било вътрешна симпатия към едно или друго течение или тенденция от
политическия спектър: „За мен – четем в „Дневниците” – става все
по-очевидно, че – в дълбочината на своето подсъзнателно и ирационално –
„дясното” и „лявото” са именно des états d’âme (състояние на душата) и
поради това те са страшни: всяко от тях именно в своята слепота” (Втора
тетрадка, 13 април 1975 г.). И още по-категоричното: „Прочетох книгата
на „левия” журналист Jean Lacouture. Все същото чувство, че са ми
еднакво противни – при това отдавна – и десните, и левите” (Първа
тетрадка, 26 април 1974 г.).
Наистина, сравняването на отношението на о. Александър към „лявото” и към „дясното” като че ли открива пред читателя една минимална доза доверие повече към второто, отколкото към първото, „лявото”, което – по свидетелството на „Дневниците” – той разбира като явление, но категорично отказва да приеме. Анализът, например, върху смисъла на частната собственост – от християнска гледна точка – е достойно за всеки златен фонд на човешката – не толкова на политическата, колкото именно на човешката – мисъл:
„Особената метафизична и демонична
лъжа на всичко „ляво”. „Дясното” – капитализмът, култът към държавата,
шовинизмът – може често да бъде безкрайно омерзително. Но дори и тогава
оставаме в категориите на греха и праведността, на гибелта и спасението,
тоест в категории, които са създадени от християнството и са проявени
от него. „Лявото” пък е основано върху ненавистта към точно тези
категории, към самото това виждане за света и човека…. То „принизява”
всичко онова, на което разчитаме, и ненавижда всичко онова, което идва
„свише”… Съвременният уклон наляво е духовно явление. Това е преди
всичко отказ от „висшия етаж”. „Справедливостта”, от която като
че ли е вдъхновено „лявото”, в същността си представлява приравняване
на абсолютно всичко до най-ниския етаж при отричане съществуването на
всеки по-висок. Оттук и любовта към чудовищното понятие „маси”….
Принципът на частната собственост, колкото и да е извращаван (а той е
извратен от първородния грях), е наистина християнски принцип. Защото
самият свят, самият живот ни е даден от Бога точно като „собственост”… И
именно затова християнството зове към личен отказ от „частната
собственост” – именно като изцеление и възстановяване на това
притежаване на света (лично, а не колективно!), което е извратил и е
предал човекът. То обаче съвсем не призовава към „унищожаване” на
частната собственост и замяната ѝ с колективна. В света всичко е лично, а
самият принцип на колективното е дяволски. А призивът „да раздадем
всичко” не е „социална програма”, а есхатологичен принцип, начин да се
премине към „другия свят” (Втора тетрадка, 9 април 1975 г.).
Прибързано и лекомислено би било обаче
оттук да стигаме до заключението, че о. Александър е проявявал каквито и
да било искрени симпатии към „дясното”, освен само по смисъла на
избирането на по-малкото зло. Ще цитирам още един от неговите анализи,
разсейващ всяко съмнение в „десни пристрастия” на християнина,
свещеника, богослова или просто човека Александър Шмеман: „Неотдавна си
мислех следното: в действителност нашето време и „механизмите” ни
познават четири позиции, четири типа отношение към всичко, четири
светогледа. Това са (от ляво на дясно) типовете на радикала, либерала,
консерватора и реакционера. Какво обаче да прави онзи, на когото всички
те са еднакво противни и дори повече – за когото са дълбоко омерзителни
както ограниченият фанатизъм на радикала, така и безгръбначното
всеприемане и всеядна повърхностност на либерала, и глупостта на
консерватора, и нравствената подлост на реакционера?” (Първа тетрадка, 1
ноември 1973 г.).
Всъщност, поне според мен, обяснението
на това съвместяване на живия интерес към „света” с цялостно
дистанциране от всичко в него се крие в старата християнска и по-точно
църковна антиномия „в този свят, но не от този свят” – антиномия, към
която о. Александър се е придържал винаги и която – добре знаем това още
от Евангелието – е и съдържанието на най-адекватното християнско
поведение в „мира сего”. И така, едновременно и „в”, и „не от” този свят
– оставена именно като антиномия, както пише до о. Александър и владика
Александър (Семьонов-Тян-Шански) в писмо от 3 юли 1975 г.: „Разбрах,
че още от ранните си години Вие сте преживявали антиномията на
отхвърлянето и приемането на света, антиномия, която така сте и оставили
– именно като антиномия” (Втора тетрадка, 13 юли 1975 г.). Тази
антиномия пък, поне според о. Александър, бива снемана само в разбирането за Църквата като за присъствие в света на Царството Божие:
„Задачата на богословието – пише той – е да бъде вярно на тази
антиномия, която бива снемана в опита на Църквата като „пасха” – като
преминаване постоянно, а не само исторически, на света в Царство Божие. Ето защо през цялото време е нужно едновременно и да се бяга от света, и непрекъснато да се пребивава
в него” (Шеста тетрадка, 14 октомври 1979 г.). Така е разбирал той
живота си според вярата, така го е и живял. На друго пък място пише за двусмислеността на християнството, която намира своето разрешение в есхатологичния характер на християнската вяра:
„Християнството е двусмислено par
définition (по определение). От една страна, „Бог толкоз обикна света…”,
а от друга: „не обичайте света, нито което е в света…”. И ето че тази
основна антиномия „историческото” и най-„правоверното” възможно
християнство (на Отците, Църквата и т.н.) не само че не е претворило в
екзистенциален опит – в разбиране на живота, в идеал за живот, а
напротив – така да се каже, отказало се е от нея. Църквата се е
устроила в света, покрила е със злато и сребро своите кръстове, митри,
сакоси и още повече – превърнала се е в „бит”, но – и в това е целият
парадокс – като непрестанно призовава „не обичайте света, нито което е в
света”, така да се каже, игнорирайки любовта на Самия Бог към света…
Защото – и аз ще продължа да повтарям това до смъртния си час – ключът
към това разпознаване е в есхатологичната същност на християнството, а
това означава в разпознаването тук и сега, „посред нас”, на идващото
Царство в радостта за Христос, възнесъл се на небето и „без никак да се
отделя, но оставайки неизменно…”, а в тази радост и с нейна помощ –
разпознаване на „тайно извършващото се” преобразяване на света и на
тварите…” (Седма тетрадка, 2 юни 1982 г.).
Източник: http://dveri.bg/kuc
