Не искам да бъда в света!

Не искам да бъда в света! Не искам да му се подчинявам! Не искам да вземам никакво участие в служенето му! Не искам дори да го виждам!

Но той отвсякъде ме преследва, насилствено се втурва, представя се на погледа в очарователна красота, разслабва ме, уязвява ме, поразява ме и ме погубва. Самата аз, постоянно носейки и държейки в себе си началото на самозаблудата и измамата, вложени в мен от греха, продължавам да се прелъстявам от света: ненавиждайки го, неволно се увличам от него и жадно пия неговата отрова, дълбоко забивам в себе си стрелите, пускани от него в мен. Обръщам тъжен и изпитващ поглед от света към самата себе си. В себе си не намирам нищо утешително. В мен кипят безчислени греховни страсти! Аз непрестанно се осквернявам с разнообразни съгрешения: ту ме мъчат гняв и паметозлобие, ту чувствам, че горя от пламъка на любодеянието. Кръвта се вълнува, въображението се разгорещява от някакво действие, чуждо и враждебно на мен - и виждам стоящите пред мен съблазнителни образи, увличащи към мечтанието на греха, към услаждане с пагубни съблазни. Нямам сили да бягам от съблазнителните образи: моите болезнени очи неволно, насилствено се приковават към тях. И нямам къде да избягам!

Странник

"Boy and Sheep Lying under a Tree" Henry Ossawa Tanner, 1881

Отде идваш Ти? Къде постоянно живееш?
Где бе досега? Защо досега ме остави
самотен, сирак, в нищета, във ужасната смърт?
Сега Те познах и познах, че такъв съм без Тебе -
без Тебе съм в бедствие, хвърлен пред тъмния ад,
в дълбока безизходна пропаст. Недей ме оставя!
Не мога без Тебе! Оставиш ли ме, пак ще падна
до адските двери, пак в пропаст,
пак в непоносима и неизразима беда.

Ти идваш – не Те виждам как;
Виждам, че си дошъл, но не с плътски очи, а усещам!
Не ми даваш време и начин да мисля: "Ти кой си"?
Неочаквано се появяваш в душата, о Невидими, Непостижими!
С неизказана тихост и недоловимост, но с властта и мощта на Творец
ти променяш изцяло човека: изменяш, наново твориш,
пак съзиждаш и обновяваш сърце, ум и тяло!
Ти, Силний, влизаш в дома,
връзваш мощния враг, похищаваш домашната утвар -
похищаваш я не за погибел – за мое спасение!
И домът и домашната утвар – съдини
бяха Твои преди; за Себе Си Ти ги устрои.
Те – умът ми, сърцето ми, тялото ми – моят дом и съдините в него
се предадоха после във горестен плен
сами на жестокия хищник.
Те – умът ми, сърцето и тялото ми -
досега действаха под властта на жесток господар.
Ти дойде; те минават под Твоята власт,
под светото, блажено влияние Твое.

Двусмислеността на ума

"Двусмислеността на ума /"надмеността"/ и неговата главна функция - анализът. В този умен анализ обикновено всичко е вярно, но като цяло той е почти неизбежно тъмен, разрушителен и плосък. Умът познава само едно измерение. И поради това този анализ в крайна сметка - и колкото и това да е страшно - съвпада с анализа на дявола. В него всичко е вярно и всичко е лъжа. По отношение на този ум не само поезията, но и богословието, и всичко останало трябва да бъдат глуповати, тъй като умът е носител и разсадник на гордостта в човека, тоест на онова, което го е довело до падението.....

Означава ли написаното по-горе "апология на глупостта"?

Не, тъй като в нашия паднал свят глупостта също е от дявола и също е гордост. И нещо повече - в пределите си тя по някакъв начин съвпада с ума. Неслучайно в нашият свят глупавите преуспяват не по-зле от умните, а често и повече. И това е така, защото това, което ние наричаме глупост, е всъщност разновидност на същия този наш паднал ум. Всъщност умът само изглежда "умен". Докато в действителност неговата глупост е замазана, замаскирана от "анализа", тоест от умението да привежда, така да се каже, в порядък мисълта, идеите, фактите, да представя глупавото като умно.

Какво, "умни" или "глупави" са били хора като Маркс, Фройд, Хитлер, Сталин? Или пък Набоков, Харнак, Валери, Андре Жид, Хемингуей и т.н?

В крайна сметка по отношение на главното са очевидно глупави. По отношение на неглавното обаче те са умни. В падналият свят това е грандиозна - и повтарям това- демонична операция по замаскирането на основната и "съществена" глупост, тоест гордостта, чиято същност е в това, че бидейки глупост -тоест слепота, самоизмама и низост, тя "хитроумно" се предстявя за ум.

Това означава, че в света си противостоят един на друг не умът и глупостта /те са "заедно", те се предполагат взаимно, вкоренени са едно в друго/, а умът -глупост, тоест гордостта и смирението. Смирението е божествено и затова преодолява и побеждава и ума-гордост, и глупостта -гордост."

Шмеман - "Дневници"