18 януари 2020

За "ползите" от вероучението - игумен Никон Воробьов




   Батюшката разказваше, как са ги учили в училище на Закон Божий, на вяра: карали ги да преразказват свещеното Писание без каквото и да е приложение към практическия живот, да зазубрят текстове, без да вникват в смисъла им, да заучават само с разсъдъка си догматите, заповедите и фактите от историята. В цялото преподаване не се чувствувало никакъв живот.   
  Преподавали християнството само външно, в най-добрия случай „научно“ и по този начин съвсем убивали духа му у учащите се. Християнството се изучавало като страничен, външен обект, който трябвало да бъде изучаван само защото така е решено, а не за да бъде то ръководство за нов живот според Христа.
  Преподаването, като цяло, се водело дотам безжизнено и схоластично, че уроците по Закон Божий се превръщали във време, което човек просто трябва насила да претърпи — „време за насмешки и кощунства“. По този повод батюшката често казваше, че тъкмо затова най-злите безбожници са излизали от стените на духовните училища.
  Явно е, че при такова преподаване, юношата действително не е могъл да знае какво да стори, за да наследи вечен живот. В същото време той не е могъл да се задоволи с голото, разсъдъчно, „интелигентско“ признаване на Божието битие.


О. Никон казваше още, че руският народ е обърнал гръб на вярата си толкова леко след революцията, тъкмо защото всичкото му християнство се е състояло в изпълнение почти изключително на външни предписания: да се поръча водосвет, молебен, кръщение, да се запали свещ, да се даде за помен, да не се яде блажно през поста. Християнството се превърнало за народа в някакъв набор от църковни обреди и обичаи, народът почти нищо не знаел за борбата със страстите, защото рядко някой го е учил на това. Пастирите пасли повече себе си, отколкото паството си. Ето защо веднага щом казали на народа, че обредите са измислица на поповете и заблуда, мнозинството лесно престанало да вярва в Бога, защото за него по същество Бог е бил обред, който трябвало да осигури един добър живот. Ако пък обредът е лъжа, тогава и сам Бог е измислица.

11 януари 2020

Униние - Александър Шмеман



Състояние на униние. Не лично - "лично" аз мога смело и безусловно да смятам себе си за рядко щастлив човек: семейство, деца и т.н. Унинието ми е по отношение на Църквата, на нейното състояние, на моята дейност. Струва ми се, че ставам "алергичен" към тази църковност и тази религиозност, които пълнят Църквата и църковния живот, и които все повече и повече ми изглеждат най-дълбоко извращение на християнството и на православието. Между другото, само до това се свежда и в това се състои цялата ми "дейност", засмукваща ме с безкрайни позвънявания, писма, разговори, събрания. Но всичко това е вън от истинската реалност - от Бога и човека, от света и живота. Душата буквално плаче за друго. И едно униние от факта, че не виждам никакъв изход от това. Да напусна? Но къде? Аз не мога да напусна Църквата, тъй като това е моят живот. От друга страна, оставайки в това положение, в което се намирам, аз не мога да ѝ служа по начина, по който разбирам това служение. Аз вярвам, че в православието е и истината, и спасението, и изтръпвам пред вида на това, което предлагат като православие, от това, което обичат и живеят, и в което виждат "православие" самите православни, че дори и най-добрите и безкористни сред тях. "Спаси себе си и около теб ще се спасят хиляди". Но нали всеки трябва да се спася по свой начин, нали спасението на всеки е в изпълнението на онова, към което е призван, Какво става обаче, ако самите условия на живота не позволяват това именно спасение? Ако цялата ти дейност се свежда до едно постоянно отричане на онова ниво, на което единствено спасение е възможно?

"Дневници"
23 Януари 1974г.