Когато беседваме с приятел, с мъжа си, с
жена си, с близки хора ние се стараем да говорим правдиво и достойно.
Така трябва да се научим да говорим и с Бога. Само че, като говорим с
Бога, например като Го молим за нещо (макар че с това не се изчерпва
нашият молитвен живот), трябва винаги да помним, че стоим пред Божието
величие, пред Божията святост.
Но не само това: трябва да помним, че човекът не е лакей, не е раболепен, че ние заставаме с цялото си човешко достойнство. За Бога ние значим твърде много. Той ни е възжелал,
за да ни сътвори. Той ни е сътворил не просто, за да ни приведе в живот
по силата на Своята власт, да се поизмъчим известно време и в един ден
да застанем пред съда; Той ни е сътворил по любов. Неговият зов, който
ни е оживотворил, е призив вовеки да останем Негови приятели;
Той ни е призовал да останем родни Нему, Негови деца, синове, дъщери, да
Му бъдем така близки, скъпи, както Единородният Негов Син Иисус Христос
е станал място за вселение на Светия Дух; да се приобщим към
Самото Божество. Ако става дума за това как Бог оценява човека, отпаднал
от Него, отговорът е така прост и така страшен: цената на човека в
Божиите очи – това е целият живот, цялото страдание, цялата смърт на
Иисус Христос, Неговия Син, станал човек. Ето какво значим за Бога.
Затова да не смеем да заставаме пред Бога като роби, като наемници, да
не смеем да хленчим, да се унижаваме, да угодничим; трябва да се научим
да стоим пред Бога със съзнание за Неговото достойнство и да Му говорим,
както син или дъщеря говори с баща си, когото уважава, но и като чеда,
които бащата уважава, чието достойнство за него значи твърде много.
