Братко мой!

Автор: Артър Кац

Дахау, Германия
Йом Кипур, 1953 г.

Снощи ефрейтор Голдън отиде да празнува Кол Нидре. Аз пък взех три дни отпуск и хванах влака за Мюнхен. Какво по-подходящo прекарване на най-тържествения ден в еврейската година за един евреин от това да се разхожда из концентрационния лагер в Дахау, оставен да служи като някакъв зловещ мемориал?

Бях напълно неподготвен за това, което ме посрещна в този музей на смъртта. Вървях през лагера, край халетата, в които някога са били наблъскани онези мършави, приличащи на скелети евреи, по околните улички, където непокътнати стояха местата за войниците с камшици и извисяващите се на фона на сивото небе вишки. Влязох в стаята на Herr Kommandant, където под стъкло бяха изложени парчета писма, раирани униформи, инструменти за изтезания, снимки на купчини коси, купчини зъби, купчини тела, тикани от булдозери към зеещи ровове – безмълвни свидетелства за неописуем ужас.

Следваха газовите камери с дюзите по тавана. Тук моите братя са били наблъсквани като добитък в товарни вагони. Жени и деца. Чисто голи. Старци и момчета. Виждам ги до мен сега, приличащи на скелети, сякаш ходещи мъртъвци. Вратите хлопват. Дюзите над главите се отпушват и засвистяват. Стоя сред тази голяма, празна стая и слушам ехтящата от голите стени около мен какофония от викове и молитви. Виждам ужасни фигури да се гърчат в агония на пода, бяла плът, изпъната по сухи кости, изоставили всяко благоприличие при срещата си със смъртта – свалила и тя всякаква маска. Виждам голи жени, зашеметени и невярващи, притискащи подпухнали бебета о увисналите си, сухи гърди... малки деца, вкопчени в кльощавите крака на майки и бащи, крещящи в неописуем ужас... подът, залят в повръщано, кръв и човешки изпражнения.

Къде е бил Богът изкупител на онзи Йом Кипур? Защо е бил глух за крясъците и молитвите на тези безпомощни, невинни хора, убити като животни? Прилоша ми и очите ми се замъглиха от сълзи. Идваше ми да удрям напосоки, ослепял от гняв. Бях загубил ума и дума...

Отвън бяха поточните ленти, по които телата са били извозвани към гигантските пещи. Тук труповете били обръсвани изцяло, а мъже със свирепи лица размахвали дървени чукове, с които избивали зъбите на мъртъвците, за да им вземат коронките от злато и сребро. После обезобразените трупове бавно и систематично подхранвали пламъците. Огромните комини непрестанно бълвали грозния си дим. Двадесет и четири часа в денонощието пещите били подклаждани с „Дома Израилев“.

Бях неописуемо отвратен и сломен – виждах ужасното свидетелство за това, че човек може да се държи като животно. Тръгнах си олюлявайки се, умът ми, нервите ми, сърцето ми бяха изтощени. Във влака намерих купе и се тръшнах на седалката с отчаян стон. Гледах с празен поглед през прозореца към оживения перон. Скоро ще сме в Мюнхен, великият културен център на Германия. Университети, семинарии, опери, художествени галерии – всички отличителни белези на цивилизацията. Как са живели хората, как са ходели на работа и по „културни“ дейности, преструвайки се, че това чудовищно привидение не съществува?

Бях отвратен, гадеше ми се... челото ми гореше, сякаш имах температура, стомахът ме болеше, коленете ми се подгъваха... влакът се размърда и се измъкна от гарата. Надникнах през прозореца към прелитащите, идилични и красиви баварски пейзажи. Как е възможно един народ, родил Гьоте и Шилер, Бетховен и Моцарт, Шопенхауер и Кант да стигне до такова неописуемо безумие?

Няма начин, мислех си, не може да няма отговор, колкото и неразгадаем да е за нас човек. Усещах в немците, в жаждата им за живот, в езика и културата им, нещо от онзи копнеж за дълбок смисъл, който пронизваше и мен. Да не би ужасите на нацизма да бяха израз на същия този копнеж, само че подивял? Излял яростта си над предалата го блудкава, буржоазна цивилизация?

И все пак, какъв ужас! Цяла една нация да се преструва, че не знае и да позволява такива зверства! Младежките ми блянове си отидоха безвъзвратно – в душата ми ясно се запечата образът на един ненормален и грозен свят, в който безброй призраци вдишват парливия дим на изгоряла плът.

Притихналите поля бавно придърпваха над себе си завивката на нощта. На колко ли човешки безумия са станали свидетели? Веригите и чудовищната тежест на танковете им бяха станали толкова познати, колкото тракторът, който през идните векове ще изравя корозирали и изгнили останки от войната. Въздъхнах и извърнах очи от смрачилия се и вече унил пейзаж отвън.

До този момент не бях усетил, че имам спътник в купето. Бавно пред очите ми се очерта руса, синеока глава, плувнала в пот от някакво сериозно усилие. Ариец! Поисках да се изплюя и да избягам. Не можех да понеса мисълта да пътувам в едно купе с някой от „висшата раса“.

Като отместих очи от лицето му обаче видях, че той е само жалка останка от човек. Вместо ръце две куки стърчаха неловко от ръкавите на ризата му, а опънатите панталони издаваха изкуствените му крака. Беше останал само торс и глава. Човекът се гърчеше от болка, опитвайки се да намести един от изкуствените крака. Куките непрекъснато се хлъзгаха при опитите му с мушкане и подбутване да изправи гротескно извития крайник, люлеейки се като счупена кукла. Седях без да помръдна, скръстил предизвикателно ръце на гърдите си.

„Мъчи се, русо копеле!“, помислих си, „каквато и болка да чувстваш не може да се сравни с това, което твоят народ нанесе на моя!“.

Седяхме един срещу друг. Ариец и евреин... преследвач и преследван... немецът и американския войник... униформата на окупатора и празните ръкави и крачоли на победения... изгубилият и победителят. Дали преди години не е бил сред безмозъчните банди от вилнеещи хитлер-югенди, чупили прозорците на еврейски дюкяни? Дали не е натискал ревностно спусъка в името на Райха и не са го окичвали с ордени и слава като представител на „висшата раса“? Дали си е представял русите си дружки как владеят всичко и раздават правосъдие на по-низшите по този свят, към които се числях и аз? А какво ли си е мислел в онзи ослепителен, оглушителен, ужасен миг, когато шрапнелът е разкъсал крайниците му и го е оставил да се валя в калта с усещането, че кръвта му шурти отвсякъде? Да, ариецо рус, посял си – сега ще жънеш!

Изведнъж ми се догади. Беше останал само трупът като съд за органите, поддържащи живота! Даже „живот“ е неуместна дума. В най-добрия случай той щеше да живее като скелет, в унижение, лишение и отчаяние. Изведнъж ме обзе състрадание и пряко волята и мислите ми се озовах до него.

Той погледна униформата ми, челото му се сбърчи от болка, а очите му, отначало предпазливи, се усмихнаха благодарно щом се наведох над него. Показа ми как да наместя краката му и аз сграбчих изкуствения крайник с две ръце, потискайки неволно потръпване при допира с тези странни и безжизнени панталони. Инстинктивно си представих как рязко дърпам и усуквам, за да го чуя как пищи, но после леко, внимавайки да не причиня повече болка, поставих бавно дървения крайник в правилното положение и го чух да въздъхва дълбоко с облекчение.

Обърнах се да си ходя, но неговата кука се закачи за ръкава ми. Гласът му беше напрегнат, „Моля ви... седнете и си поговорите с мен“.

Чух се да казвам: „Да. Да, разбира се“, и двамата се усмихнахме, едновременно изваждайки цигари.

„Моля ви, настоявам“. Изговаряше всяка английска дума внимателно.

„Не, не, вземете от моите“. Спогледахме се и се разсмяхме, а след това компромисно всеки взе от цигарите на другия. Поднесох моя пакет до устата му, така че да си вземе цигара с устни.

Пушихме мълчаливо. Тогава той проговори: „Отдавна сте в Германия, нали?“.

„От осем месеца“, отговорих аз и му казах къде сме разквартирувани.

„Какво мислите за Deutschland?“.

„Много красива страна“, отговорих аз, чувствайки как докато говоря в мен се надига любов към нейната култура и история, към старомодната ѝ педантичност, към нейния език и дух, а също и към нейната трагедия и позор. Дори пръстта ѝ се беше полепила по мен и ме беше пленила.

Взирах се внимателно в лицето отсреща, търсейки признаци на жестокост и варварщина. Нямаше такива. Беше обикновено лице на човек. Изведнъж всичко това предизвика у мен неудържимо състрадание. Бяхме две песъчинки, озовали се заедно някъде във времето; двама души, попаднали в капана на един нечовешки век.

Тогава разбрах истината: Кац, ако по сляпа случайност не се беше родил на друго място и по друго време, можеше да се родиш като немец ариец. Можеше ти да подклаждаш пещите с тела. Побиха ме тръпки и се вгледах задълго в сините му очи. „Посетих Дахау“, казах тихо.

„Ach!“. Студеният метал на куката му се доближи и докосна горната част на дланта ми, опитвайки се без пръсти да изрази неизразимото. Сините му очи изследваха еврейските ми черти. „Der Krieg. Der Krieg. Никога повече. Никога!“.

Видях как се навлажниха очите му, докато със запъване търсеше някаква дума.

„Братко мой“.

Думи сякаш изваяни и съставени от забравени мигове, сглобени отломки от вечността. С пронизваща простота тези две думи разплетоха сложния възел от мисловни и емоционални нишки, противоречия, култура и нрави.

„Братко мой“.

Беше толкова просто, толкова зашеметяващо. Братя. Сродни души. Вечно търсещи и напрегнати, трупащи срещу себе си безчет улики за това, че сме всъщност самотници и изгубени. Да, оплетени в нещо като духовно сношение ние се оказваме свързани в безумието си, в мъката си, в отчаянието и копнежите си. От асфалтовото гето в Бруклин до черната сивота на Дахау, ние сме братя, сродни души, плаващи през обгърнат от мъгла свят, в търсене на светлината.

Източник: http://odolam.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=20:ben-israel-1&catid=4&Itemid=18