....
Чувствам се като поклонник, защото съм в града на митрополит Кирил.
С първото си име - Коста Пацо, той е роден в София в албанско православно семейство. По-късно получава името Константин Марков Константинов. Следва теология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където през 1927 г. защитава докторантура и веднага след това се замонашва. Вече като монах, следва философия в Берлин, а през 1936 г. , едва 35-годишен, става епископ, а две години по-късно и пловдивски митрополит.
Когато през 1940 г. България се присъединява към Тристранния пакт, в страната влизат в сила и антисемитски закони, на които още през ноември се противопоставя Светия Синод, начело със Софийския митрополит Стефан. Отчасти заради това, а отчасти заради неувереността и нерешителността на цар Борис III и държавната власт, прилагането на законите и депортирането на евреите дълго бива отлагано, докато нещата не задвижва немският посланик в София - Адолф Бекерле, който пише до Берлин за противозаконните и проеврейски действия на митрополит Стефан. След това, в началота на март 1943 г. правителството решава да предаде първата група от 800 евреи. Стефан се намесва и успява да отложи решението. Веднага след това започва подготовката за депортиране на 1500 пловдивски евреи, което е възпрепятствано, благодарение на усилията на митрополит Кирил.
Междувременно натискът върху царя и правителството става непоносим, и Борис взима прагматичното решение да отстъпи и да остави евреите на съдбата им. В седмицата между 4 и 11 март хиляди евреи са задържани и вкарани в набързо построените депортационни лагери, които – разбрахме се вече – много напомнят на временните лагери за бежанци, както е подобно и прагматичното отношението на бълагрските власти предвид логиката на епохата – и на 10 март към Треблинка трябва да тръгнат първите влакове с 8500 души, между които и 1500-те пловдивски евреи.
Епископ Кирил пристига на гарата, разгневен и величествен. Съпровождат го около триста негови вярващи. Транспортните вагони са обкръжени от офицери от СС и от българската жандармерия. Кирил приближава влаковата композиция, отстранява хората, които се опитват да го спрат и отваря вагона с намерението да влезе вътре. Ще отида там, където отиват и те. Не успява да се качи, вижда хората, натъпкани вътре като животни. Немският офицер заповядва вагоните да бъдат залостени. Кирил отива пред локомотива и ляга на релсите. Според някои източници епископът през цялото време с цяло гърло рецитира откъс от Стария завет и Книгата Рут: “Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти; защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде, и твоят Бог мой Бог; гдето умреш ти, и аз ще умра, и там ще се погреба; така да ми направи Господ, да! и повече да притури, ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе”. С Книгата Рут, най-късата, и сигурно метафорично най-ясната книга от Стария завет, за християните започва историята на Другите, чужденците, бежанците, прогонените, чрез нея милосърдието на Господа се разпростира върху Другите.
Пловдивският влак за Треблинка не тръгва. Софийският също. Нито един влак с български евреи не тръгва към Полша, защото немците прагматично преценяват, че заради тези “по-низши хора” не си заслужава да губят военен съюзник. Отложените депортации, никога не се извършват, а България остава единствената държава в окупирана Европа, единственият съюзник на Тристранния пакт, която в края на войната има повече евреи, отколкото в началото (50 000 спрямо 48 000). Месец след неуспешното транспортиране, цар Борис свиква среща в двореца със Светия синод. Намерението му е било да да убеди епископите в неизбежния характер на мерките срещу евреите.
Говори им за пагубния характер на техния абстрактен хуманизъм, как със своите действия теглят България към пропастта, как и други страни решават еврейския проблем по същия начин, и как няма да е добре България да остане последната държава в обединена Европа, която не е решила еврейския въпрос. Добавил, разбира се, че той, всъщност, няма нищо против евреите. Но неизбежността на епохата налага, но Фюрерът очаква от нас, но трябва да бъдем прагматични в този кошмарен момент… Патриотизмът използвал като последен аргумент. Призовал епископите да бъдат родолюбци, а те единодушно отказали. Сигурно е имало и такива, които биха се съгласили да мислят прагматично, но са били възпряни от авторитета на Стефан, и още повече от този на Кирил. Не прогонвайте, защото и вие ще бъдете прогонвани, казвал Стефан на царя, в живота всичко се връща, проповядвал той абстрактния си хуманизъм, предупреждавал го, че един небесен Борис бди над неговите дела. Не знаем какво е мислел в този момент царят за двамата епископи. Сигурно ще да е същото, което Зоран Миланович мисли за Весна Тершелич и за Зоран Пусич. Ако въобще мисли.
Прагматичният ум би си задал въпроса: какво щеше да е, ако беше по-различно, ако Хитлер беше спечелил войната, и, както се страхувал царят, българите останели пред победителя със своите евреи? Дали грешката на прагматичния ум е била само в това, че грешно е предвидил изхода? Не е, нито може да бъде така. Какъвто и да е крайният резултат, по-добре е да бъдат спасени хората, отколкото да бъдат оставени на съдбата им. Ще останат ли по средата на расово чистата Европа 50 000 евреи в България,? Ще останат ли по средата на Европа, която херметично е затворила границите си 50 000 сирийци в Хърватска? А сто и петдесет хиляди? А петстотин хиляди?
Колкото и да са, хуманизмът не се мери в цифри. Понякога е прагматично да спасиш един човек, но хуманизъм е когато бъдат спасени, всички които са могли да бъдат спасени. Хуманизмът съществува само ако не мислим за хуманизма на другите. Прагматично е да помогнеш, когато всички помагат. Хуманно е, християнски е, в духа на Рут е да помогнеш, когато никой не помага.
Какво ще стане в крайна сметка? Дали на жителите на Товарник, на стотиците анонимни доброволци из цяла Хърватска, на тези, които събират помощи за бежанците, или поне пишат по вестниците в тяхна полза (с което се излагат на гнева и насилието на прагматиците), дали на всички тях ще се върне доброто с добро?
Ако бежанската криза завърши с победа на европейската (хуманистичната) идея, тогава държавата (Хърватска б.пр.) ще търси сред тях своя морален кредит. Приключи ли кризата с европейска катастрофа, тогава виновни ще са жителите на Товарник, доброволците, благотворителите, журналистическото малцинство. Случи ли се обаче второто, има ли смисъл животът в общност? Митрополит Кирил не ляга на релсите защото е бил смел, ляга на релсите, защото е знаел, че животът няма да има смисъл, ако победят онези, които се отнасят към хората като към животни. Постъпвал е както е постъпвала моавката Рут. Където отиваш, отивам и аз, където се настаниш, ще се настаня и аз. Нищо, освен смъртта, няма да ме отдели от теб. Проклет да съм, ако не бъде така. Ако е наивно да мислиш и да постъпваш по този начин, значи е дошло времето, когато единствено правилно е да бъдеш наивник. Има и такива времена.
В Пловдив, сред обкръжение от сънищата, прекарах два прекрасни дена. Гледах църквите, джамиите, къщите. Същите които е гледал и Кирил – който след войната става първият български патриарх – почуквал е по гредата, която подпира чардака на прекрасната турска къща в безименния сокак, като си мислел как и тази греда принадлежи на неговото време.
Превод Мая Антонова
Източник: http://e-vestnik.bg/23782/anonimnite-zad-sayta-chitanka-na-zapad-otdavna-da-sa-v-zatvora/
