20 декември 2016

Обръщане


...Но аз не дремех, а едва се сдържах да не хлипам с глас, защото си припомних колко се присмивах на един човек във влака някога, като го слушах да разказва как повярвал в Бога. И сега, дума по дума помнех разказа му. Бил офицер на фронта при "Червената стена" към Гърция  през  Първата  световна  война  (той  бе  възрастен,  с  брада  като  на  Бог)  и  при нееднократни превземания и отстъпвания на някаква кота попаднал сам в гора, превзета от гърците. А те не оставяли никога при плен жив български офицер. Дори имало данни, че някои  ослепявали  по  примера  на  някогашния  император  Василия  Българоубиец,  който ослепил Самуиловите войници. В смъртния си страх този някогашен офицер се залутал из най-непристъпните места на гората, за да не го пленят. Заврял се в някаква пещера и притеглил камъни на малкия и тесен вход. Наоколо се чувала гръцка реч и команди. Криел се той там и чакал българите отново да превземат това място. Но минало ден, два, пет, осем, а наоколо си оставало гръцко. Вода се сцеждала из някаква цепнатина, Но той примирал от глад. Какво да прави? Да излезе - значи гръцки плен и смърт при ужасни мъки, да остане скрит - още по-сигурна смърт от глад.

24 ноември 2016

Православен демонизъм


"Светостта без любов е демонизъм, а именно към такава святост се стреми съвременният "духовен" човек".


Александър Шмеман

21 ноември 2016

Руснаците - Илия Бешков

Православни комунисти, руска култура

Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това.

Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ - в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и невярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

17 ноември 2016

Преизподня - Илия Бешков



Шабаш. Преизподня. Щастливи са тези, които не виждат, не чувстват, не усещат целия този ужас. Години, години, хиляди дни и нощи - безкрайното време е отровено с мерзост и зловоние; всяка дума е извратена, всеки глас - лъжлив, всеки поглед - смърт. Зная те кой си ти, велики мерзавецо, и твоите ангели зная. Опустошавате човека, за да огорчите Бога, но Неговото Слово ще блесне и вие с вашия мерак ще се продъните в земята. От думите ви няма да има следа, утъпканата земя ще цъфне отново. Вашето бездарие ще засуши като пепел зловещото ви гърло, безчестието ви ще ви направи страхливи, а страхът ще се вплете в краката ви. Сълзите на молещите се ще ви издавят като гадаринското свинско стадо. Не за себе си се моля Богу, а за тези, които си обзел - ти, княже на този свят, за да ги хвърлиш опозорени пред лицето на Бога, а не да им помогнеш. Защото кому си помогнал, Сатана! Зная чудовищната ти сила, но молитвата на детето е по-могъща от теб. Страхлив си, мерзавецо, затова всяваш страх у другите, затова не откриваш името си пред човеците, а стоиш зад псевдоним. Защото кръщението е огън под езика ти, а истината - слепота за коварния ти поглед.

Знаеш ти сърцето ми, където си вплитал нечистите си пръсти, и мислите ми си развихрял, и тялото ми си изгарял със страст и болести.

16 октомври 2016

Аятоласи на новочекизма - Николай Фенерски за православните войници



"Православните войници отиват на война с благословия. Те не искат да убиват, но им се налага да го правят. Те са мъже и бранят дома си, Родината си."

Николай Фенерски

http://www.pravoslavie.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%8A%D1%82-%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B8/



7 годишно босненско дете умишлено убито с хирургическа точност от православен сръбски снайперист.

30 септември 2016

Достойната молитва




Когато беседваме с приятел, с мъжа си, с жена си, с близки хора ние се стараем да говорим правдиво и достойно. Така трябва да се научим да говорим и с Бога. Само че, като говорим с Бога, например като Го молим за нещо (макар че с това не се изчерпва нашият молитвен живот), трябва винаги да помним, че стоим пред Божието величие, пред Божията святост.
Но не само това: трябва да помним, че човекът не е лакей, не е раболепен, че ние заставаме с цялото си човешко достойнство. За Бога ние значим твърде много. Той ни е възжелал, за да ни сътвори. Той ни е сътворил не просто, за да ни приведе в живот по силата на Своята власт, да се поизмъчим известно време и в един ден да застанем пред съда; Той ни е сътворил по любов. Неговият зов, който ни е оживотворил, е призив вовеки да останем Негови приятели; Той ни е призовал да останем родни Нему, Негови деца, синове, дъщери, да Му бъдем така близки, скъпи, както Единородният Негов Син Иисус Христос е станал място за вселение на Светия Дух; да се приобщим към Самото Божество. Ако става дума за това как Бог оценява човека, отпаднал от Него, отговорът е така прост и така страшен: цената на човека в Божиите очи – това е целият живот, цялото страдание, цялата смърт на Иисус Христос, Неговия Син, станал човек. Ето какво значим за Бога. Затова да не смеем да заставаме пред Бога като роби, като наемници, да не смеем да хленчим, да се унижаваме, да угодничим; трябва да се научим да стоим пред Бога със съзнание за Неговото достойнство и да Му говорим, както син или дъщеря говори с баща си, когото уважава, но и като чеда, които бащата уважава, чието достойнство за него значи твърде много.

01 август 2016

Аристократизъм



Аристократът, благородникът трябва да усеща, че всичко, което го възвисява, е получено от Бога, а всичко, което го унижава, e резултат от неговата вина. Това е пряко противоположно на плебейската, неблагородната психология, която възприема всичко възвисяващо за лично придобито, а всичко унижаващо - за обида и вина на другите. Типът на аристократа е пряко противоположен на типа на роба и на типа на parvenue-тo.

Николай Бердяев - "Философия на неравенството"

06 юни 2016

Оправдание на фарисейството - св. Мария Скобцова



Фарисеите в Българската Православна Църква


Встъпление

Вече не за първи път се сблъсквам с това, че всичко ново е добре забравено старо. Ето и сега, прехвърляйки семейните архиви, се натъкнах на пожълтели машинописни листа с ръкописни бележки и с няколко бележки „за И. А. К. от ММ”. Толкова много съм работила над текстовете на майка Мария, че веднага разбрах – става дума за т. нар. самиздатски екземпляр с посвещение от автора на Игор Александрович Кривошеин. Този текст се появи през 1938 г. в списание Путь, но за мене беше истинско удоволствие да открия първоизточника. Мисля си как в онези далечни години мнозина от авторите-емигранти са преписвали на ръка под индиго или, като в този случай, на машина, свои произведения, как са ги дарявали и разпространявали, без въобще да се надяват тези текстове да успеят да се появят в едно или друго списание. Нещо е излизало, а друго – потъвало в забрава.

В много от аспектите си този текст не е остарял, съзвучен е не само с тогавашното време, но и със съвременните събития, написан е ярко, образно и много интересно. Тук е цялата майка Мария, с нейното търсене на правдата Христова и правдата житейска, тук ги има и вечното мятане на интелигента, и думите на застъпничество за „книжника и фарисея”. Има ги и чука, и наковалнята, и вечния раздор между „да допусна” или „да позволя”, и разговора за свободата, „когато човечеството се научило да се бои от свободата, защото знаело, къде го е довела тази свобода”, защото знаело, че при избора има само два пътя: или да тръгне след пророците, или да се спусне в бездната. Само истински руски човек, наситил се на две култури, изживял първата половина от живота си в свободната Русия от началото на века, а втората – на Запад, ставайки духовно чедо на о. Сергий Булгаков, неуморимо даряваща милосърдие, събираща помощи за онези, които са стъпили накриво, смела монахиня в света, мечтаеща за завръщане в Родината, може така ярко и по някакъв начин противоречиво да излезе в защита на фарисеите-традиционалисти и да ридае за църковната не-свобода: „Да, в пустинята на духа, във времената на духовна суша, фарисеят е оправдан, но приключи Петровата църковна епоха, в Русия бе възстановена патриаршията и след стотици години отново започнаха гонения против християнството”. Пише за новомъчениците и нейните парещи огнени слова (и тук за пореден път думата огън преследва, м. М.) пронизват, и си струва да си спомним, че това се е писало още в 30-те години на 20 век – именно в страшните години на „гоненията против Църквата и християнството, в такива размери, които не е знаела и първохристиянската Църква, когато вярващите са бивали физически унищожавани и цели поколения са израснали в пълно неведение за Христос”.

Ксения Кривошеина – автор на сайта за майка Мария.[1]


18 май 2016

Суетата и смъртта



Страхът от смъртта е от суета, не от щастие. Точно когато се суетиш и изведнъж си спомниш за смъртта, тя ти се струва непоносим абсурд и ужас. Когато обаче в душата ти е тишина и щастие - тогава и мислиш за смъртта, и я възприемаш другояче. Защото самата тя е нивото на високото, на важното, и в нея ужасява само нейното несъответствие с дребното, с нищожното. В щастието, в истинското щастие, винаги има докосване на душата до вечността и поради това то е отворено за смъртта - подобното познава подобното. В суетата пък няма вечност и поради това тя се ужасява от смъртта.

Александър Шмеман

02 май 2016

Радост



Началото на „лъжовната религия" е в неумението да се радваш и по-точно - в
отказа от радостта. Същевременно радостта затова е така абсолютно важна, защото е несъмнен плод от усещането на Божието присъствие. Не може да знаеш, че Бог Е и да не се радваш... Първото, главното, източникът на всичко е: „Моята душа ще се радва в Господа..." (Пс. 34:9). Страхът от греха не спасява от греха. Спасява радостта в Господа. Чувството за вина и морализмът не „освобождават" от света и неговите съблазни. Радостта е основа на свободата, в  която именно сме призвани да „стоим" (Гал. 5:1).

 Александър Шмеман