Състояние на униние. Не лично - "лично" аз мога смело и безусловно да смятам себе си за рядко щастлив човек: семейство, деца и т.н. Унинието ми е по отношение на Църквата, на нейното състояние, на моята дейност. Струва ми се, че ставам "алергичен" към тази църковност и тази религиозност, които пълнят Църквата и църковния живот, и които все повече и повече ми изглеждат най-дълбоко извращение на християнството и на православието. Между другото, само до това се свежда и в това се състои цялата ми "дейност", засмукваща ме с безкрайни позвънявания, писма, разговори, събрания. Но всичко това е вън от истинската реалност - от Бога и човека, от света и живота. Душата буквално плаче за друго. И едно униние от факта, че не виждам никакъв изход от това. Да напусна? Но къде? Аз не мога да напусна Църквата, тъй като това е моят живот. От друга страна, оставайки в това положение, в което се намирам, аз не мога да ѝ служа по начина, по който разбирам това служение. Аз вярвам, че в православието е и истината, и спасението, и изтръпвам пред вида на това, което предлагат като православие, от това, което обичат и живеят, и в което виждат "православие" самите православни, че дори и най-добрите и безкористни сред тях. "Спаси себе си и около теб ще се спасят хиляди". Но нали всеки трябва да се спася по свой начин, нали спасението на всеки е в изпълнението на онова, към което е призван, Какво става обаче, ако самите условия на живота не позволяват това именно спасение? Ако цялата ти дейност се свежда до едно постоянно отричане на онова ниво, на което единствено спасение е възможно?
"Дневници"
23 Януари 1974г.
