...Но аз не дремех, а едва се сдържах да не хлипам с глас, защото си припомних колко се присмивах на един човек във влака някога, като го слушах да разказва как повярвал в Бога. И сега, дума по дума помнех разказа му. Бил офицер на фронта при "Червената стена" към Гърция през Първата световна война (той бе възрастен, с брада като на Бог) и при нееднократни превземания и отстъпвания на някаква кота попаднал сам в гора, превзета от гърците. А те не оставяли никога при плен жив български офицер. Дори имало данни, че някои ослепявали по примера на някогашния император Василия Българоубиец, който ослепил Самуиловите войници. В смъртния си страх този някогашен офицер се залутал из най-непристъпните места на гората, за да не го пленят. Заврял се в някаква пещера и притеглил камъни на малкия и тесен вход. Наоколо се чувала гръцка реч и команди. Криел се той там и чакал българите отново да превземат това място. Но минало ден, два, пет, осем, а наоколо си оставало гръцко. Вода се сцеждала из някаква цепнатина, Но той примирал от глад. Какво да прави? Да излезе - значи гръцки плен и смърт при ужасни мъки, да остане скрит - още по-сигурна смърт от глад.
Анархо-комунист бях, казваше човекът, на младини, та бях отявлен атеист. Считах религията, вярата в някакъв Бог за бабини деветини. Но сега, когато усещах, че умирам, тялото ми е вече неподвижно и безсилно и само мисълта ми още работеше, си рекох:
добре, тялото ми ще изсъхне или изгние тук, но мисълта ми, тази невидима сила, чрез която човекът е господар на планетата, къде ще иде? Какво става с нея? Вярващите "предават Богу дух", а аз, невярващият? Дотук се опирах на науката - физиката, химията, биологията, но те не дават никакво утешение за смъртта. Затова си рекох: "Господи, ако те има някъде, спаси ме от смърт сега, защото съм само на 29 години и ще попаря още живите ми и здрави майка и баща. Спаси ме, Боже, ако те има, и аз от всичко ще се откажа на света и само твоята правда, дадена чрез вярата на моите деди и прадеди, ще разнасям сред хората. Заклевам се..." Три пъти повторих тази си моя молитва и клетва и се отпуснах на земята.
Тогава, може би само след час, при малката светлинка, която идваше от тясната пролука на входа, видях, или по-скоро усетих, че нещо шава. Змия ли, гущер ли или някаква птица е усетила, че тук ще има пир от моята мърша? Привлякох се лазешком към входа и видях, че една костенурка, едра южна костенурка, подбутва с глава и крачета парче от черен войнишки хляб...
Макар да умирах от глад, аз паднах по очи и още три пъти повторих молитвата и клетвата си и чак тогава посегнах и взех хляба. Размивах с водата и ближех тестото на хляба, ближех и гълтах по малко, а с него и част от капещите сълзи. Това ми даде сила да изтърпя още два дни. На третия ден, призори, чух далечен тътен от артилерия и познах, че това са нашите оръдия. След това пушечна и картечна стрелба, идваща все по-близо и по-близо, а гръцките оръжия глъхнеха на юг. Към обяд аз вече успях да се извлека из пещерата и попипах да дам изстрел с пистолета си. Забравил бях, че нямам нито един патрон. Тогава нададох вик. След час наши войници, и то от моя взвод, вече плачеха с глас около мен и разказваха, че преди три вечери са ме споменали като "загинал със смъртта на храбрите". Отидох си в едномесечен отпуск в мойто Казанлъшко, а после се подписа примирието и като се уволних, че бях запасен офицер, нито се жених, нито служба дирих... Църковен проповедник станах и от малко земеделие преживявам. Библията, евангелията и молитвениците са ми денонощно на ръка и на уста. Там големи истини имало, но аз съм бил сляп и глух за тях...
- заключаваше човекът във влака.
откъс от книгата "Записки за българските страдания" на Петко Огойски
откъс от книгата "Записки за българските страдания" на Петко Огойски
