Не искам да бъда в света! Не искам да му се подчинявам! Не искам да вземам никакво участие в служенето му! Не искам дори да го виждам!
Но той отвсякъде ме преследва, насилствено се втурва, представя се на погледа в очарователна красота, разслабва ме, уязвява ме, поразява ме и ме погубва. Самата аз, постоянно носейки и държейки в себе си началото на самозаблудата и измамата, вложени в мен от греха, продължавам да се прелъстявам от света: ненавиждайки го, неволно се увличам от него и жадно пия неговата отрова, дълбоко забивам в себе си стрелите, пускани от него в мен. Обръщам тъжен и изпитващ поглед от света към самата себе си. В себе си не намирам нищо утешително. В мен кипят безчислени греховни страсти! Аз непрестанно се осквернявам с разнообразни съгрешения: ту ме мъчат гняв и паметозлобие, ту чувствам, че горя от пламъка на любодеянието. Кръвта се вълнува, въображението се разгорещява от някакво действие, чуждо и враждебно на мен - и виждам стоящите пред мен съблазнителни образи, увличащи към мечтанието на греха, към услаждане с пагубни съблазни. Нямам сили да бягам от съблазнителните образи: моите болезнени очи неволно, насилствено се приковават към тях. И нямам къде да избягам!
Избягах в пустинята: но и там дойдоха с мен картините на греха, или ме изпревариха в нея - не зная; в пустинята те застанаха пред мен с особена, убийствена живост. Тези образи не съществуват: и образите, и съществуването им, и красотата им - са измама : заблуда; но в същото време те са живи - и нищо, нито самото време, нито грохналата старост, не може да ги умъртви. Отмива ги от въображението сълзата на покаянието: но в мен няма сълзи на покаяние. Изглажда ги от въображението смирената молитва, съединена с плач на сърцето: но в мен няма такава молитва. Сърцето ми е лишено от умиление, лишено е от спасителен плач: то е неподвижно в мен като парче бездушен камък. Въпреки моята ужасна греховност, аз рядко в виждам. Независимо от това, че в мен доброто е смесено със злото и е станало зло, както става отрова и най-добрата храна, смесена с отрова, аз забравям бедственото положение на доброто, дадено ми при сътворението, повредено и изкривено при падението. Аз започвам да виждам в себе си доброто цялостно и непорочно и да му се любувам: моето тщеславие ме отнася от плодоносната и тучна паша на покаянието в далечна страна! В камениста и безплодна страна, в страна на тръни и плевели, в страната на лъжата, самозаблудата и погибелта. Аз оставям изпълнението на Христовите заповеди и започвам да изпълнявам внушенията на моето сърце, да следвам неговите чувства и воля; аз дръзко наричам усещанията на падналото естество добри, неговите деяния - добродетел, и това добро, и тази добродетел - достойни за земни и небесни, за човешки и Божии награди. Когато се стараех да изпълнявам Христовите заповеди, не внимавайки във волята на сърцето и насилвайки го, аз се признавах за длъжница пред Бога и човеците, за невярна и непотребна рабиня! След самозаблудата в мен се явяват печал, униние и някакъв страшен мрак. Тази печал ме лишава от нравствена дейност, унинието ми отнема силата да се боря с греха, а мракът - следствие от тъгата и унинието - гъстият мрак скрива от мен Бога, Неговия нелицеприятен и страшен съд, обещаните награди за християнската добродетел, обещаните наказания за отхвърлянето на християнството и неговите всесвети устави. Аз започвам безстрашно да съгрешавам, съвестта мълчи като убита или спяща през това време. Рядко, много рядко идва минута на умиление, светлина и надежда. Тогава се чувствам друга. Но светлата минута е кратка. Моето небе не се случва често да бъде ясно. Като черни облаци отново ме нападат страстите и отново ме хвърлят в мрак, в смущение, в недоумение, в погибел. Уме мой! Ти си ръководител на душата. Настави ме! Въдвори в мен блажено спокойствие! Научи ме как да затворя в себе си входа на впечатленията от света, как да обуздая и потисна страстите, които възникват в самата мен. Светът и страстите са ме измъчили и изтерзали.
Душата: "Съвещание на душата с ума"
Св. Игнатий Брянчанинов